Магурата - мистика в недрата на земята

Георги Георгиев

В България има множество пещери, отворени за посещения. Всички те са единствени по рода си със своя пещерен свят, обитатели, образувания, цветове и звуци. Имал съм възможността да посетя няколко пещери, но всеки път с огромна група, което убива огромна част от подземното изживяване. Съвсем скоро обаче, отидох до пещерата Магура, която се намира в северозападна България на около 180 км от София, на 35 км югозападно от гр.Видин и на 2 км от село Рабиша.

Заедно с колежка от екипа на VisitBulgaria.NET решихме да посетим пещерата на връщане от командировка в град Видин. Беше делничен ден и за моя огромна радост на входа на пещерата нямаше купчеща се и вдигаща шум тълпа. Всъщност ние бяхме единствените посетители за деня, до този момент, което накара уредниците на Магурата да се почудят дали да ни пуснат вътре. Накрая постигнахме споразумение: Лишихме се от услугите на екскурзовод, но за сметка на това ни пуснаха в пещерата съвсем сами, което за мен беше като сбъдната мечта. Сам в подземния свят, където спокойно мога да разпъна статива си и да снимам на воля, без да ме притесняват другите туристи.

На тези, на които им предстои да посетят пещерата през топлите месеци, трябва да кажа, че малка дука сред стълбите, е дом на една не много малка пясъчно кафява пепелянка, която зърнах за малко, така че повече внимание от страна на посетителите не би било излишно. Красивата змия се оказа сериозно предизвикателство за нервната система на моята колежка, но тя все пак преодоля страха си и с няколко огромни подскока се озова на входа на пещерата. Там екскурзоводката ни обясни маршрута и как да запалим осветлението за различните зали, пожела ни приятно прекарване и ни остави.

Удоволствието да си сам в пещерата има и своя недостатък. Няма екскурзовод, който да ти разкаже историята, геологията и други подробности за, но пък за сметка на това може да оставите всичко на въображението си. А средата определено създава предпоставки. Иначе за обща информация – Магура е една от най-големите пещери в България. Издълбана е във варовиковата Рабишка могила (461 м надморска височина), а общата дължина на откритите досега галерии е около 2500 м. Състои се от главна галерия, ориентирана в посока югоизток - североза-пад и три странични разклонения. Отделните зали имат колосални размери - дължина над 200 м,ширина повече от 50 м и височина над 20 м.

Така или иначе ние останахме сами в пещерата, а пред нас се разкри цялото великолепие на „Триумфалната зала”. Поехме по обозначения маршрут. Малко след нас влязоха мъж и жена, които ни настигнаха и бяхме заедно почти през целия път. Не мога да кажа през какви точно галерии и зали минавахме, мога само да призная че скитахме в един приказен и мистичен свят, изящно подчертан от електрическото осветление. Известно е, че Магурата е била обитавана от хора още преди 12 хиляди години, но много по-силно се усеща, че пещерата е била по-скоро светилище – навярно на Великата богиня-майка или пък на владетеля на подземното царство, кой знае. Аз разбрах само едно – в недрата на земята се връщаш хиляди години назад, притаяваш дъх, сгушен зад някое образувание и наблюдаваш как древен жрец извършва кървав ритуал, а наоколо хората са се прострели по очи и молят боговете за милост. Видението ми е прекъснато от тъмна сянка, която минава покрай мен – прилеп, изконен обитател на мрачния свят. Не помня точно как и откъде преминавахме, в момента мога само да си спомня магнетичната красота на този подземен свят.

Озовахме се в „Залата с рисунките”. Моята колежка, която беше идвала тук и преди, ме осведоми, че стенописите за правени с гуано (изпражнения на прилепи). Изображенията представляват ловувящи мъже, танцуващи жени, слунчеж календар и др. Те са сложни композиции и са свидетелство за интелекта на древен народ с идеи идеологии, религия. Точно тези рисунки характера на пещерата на светилище през много продължителен период от време - от неолита до желязната епоха.

Стигнахме до „Залата на Падналия бор”, като преди това минахме през други галерии и зали, чието име не научих. По едно време се стреснахме от красиви и нежни звуци, но неизвестно какви звуци, но веднага след като завихме към залата видяхме, че това са мъжа и жената, които пееха и се възползваха от уникалната акустика. Тук моята колежка пък се възползва от възможността да се позабавлява, като намери двата изкуствени камъка, изработени от много лек материал и ги вдигна, като истински исполин. Трябва да отбележа, че през целия ни път тя ги търсеше и постоянно хващаше някоя канара, за да провери тежестта й.

Продължихме нататък, като не спирахме да се дивим на невероятните форми, сталактити, сталакмити и сталактони, изваяни в скалата, докато накрая съзряхме слънчева светлина. На изхода обаче ни очакваше финално препятствие. Около 1,5 метрова змия се беше изтегнала лежерно на метри от изхода. Няма да споменавам реакцията на моята колежка, която в този момент се чувстваше като в капан, а пътят й отвсякъде беше ограден. Внимателно заобиколихме този своеобразен пазител на пещерата, който при по внимателен поглед се оказа смок – красив и достоен представител на вида си.

Веднага щом излязохме от Магурата пред нас се разкри Рабишкото езеро. Този прекрасен, естествен воден басейн е най-голямото по площ вътрешно езеро в България. Има тектонски произход, а дълбочината му достига до 40 м.

Така завърши нашето приключение в красивата и интересна пещера Магура, от което безспорно ще останат незабравими спомени.

Снимки