Природен Парк Русенски Лом - тайните на долината

Георги Георгиев

Дълго бях слушал за красивата местност по поречието реките Бели, Малки, Черни и Русенски Лом, която през 1970 г е обявена за природен парк „Русенски Лом”. Чувал бях за красивите долини и каньони, за богатото растително и животинско царство, за пещерите, обитавани от праисторически времена, за крепостта Червен, за скалните манастири и за невероятното чувство, което ви обзема, когато сте в парка. Но колкото и да бях слушал, колкото и да бях чел за местността, трудно ми е да опиша това което изпитах там, макар че, трябва да призная, видях само една малка част от парка, който заема площ от 3260 хектара, на около 20 - 30 км южно от град Русе.

След като бях чул достатъчно разкази един ден, в края на месец април, трябваше да пътувам до Русе. Реших, че това е сериозен повод най-накрая да посетя този уникален природен парк. Карах по пътя от Свищов до Русе, когато видях отбивката за село Червен и поех по нея. След малко пред мен се откри обширна платовидна област, опасана от отвесни скали, на чиито ръб се издигаше крепостна кула, заобиколена от средновековни руини. В далечината преливаха цветовете на тучните зелени ливади и скоро изораните ниви, огрети от топлото, залязващо слънце. Последва криволичещ надолу път, който минава през селото и отвежда пред входа за крепостта, в подножието на скалите. До самата крепост се стига по стръмни, изсечени в скалата стълби, но гледката, която се разкрива след изкачването им, определено си струва усилието. Крепостната кула е едно от малкото автентично запазени отбранителни съоръжения в България. Останките от църкви и административни сгради свидетелстват за това, че Червен е бил важен културен, духовен и административен център на Второто Българско царство, когато е бил в разцвета си.

Леко изморен от изкачването, седнах сред руините и тогава усетих магията на това място. Листата на дърветата шумоляха от вятъра и започнаха да разказват историята на древния град. „Ето тук, където си поседнал”… говориха ми те „…е къщата на местен аристократ. Той седи на своята веранда и се любува на красивия залез. Днес е обиколил земите си и е доволен, защото реколтата тази година изглежда ще бъде богата. Слугите му помагат да събуе ботушите си и да свали доспехите си, а той се заглежда към главната порта на града, където настава оживление. Стражарите рязко се отдръпват и почтително пропускат стар, аскетичен монах, възседнал мършаво муле – игуменът на близкия скален манастир. Става благородният болярин, плясва с ръце и нарежда да приготвят трапезата, а сам той излиза, да посрещне светия човек. На улицата занаятчии и търговци прибират стоката си и с уважение се покланят на достолепния монах. Ето така” – казаха ми листата – „са живеели хората тук в края на 14 в., малко преди България да падне под османско владичество.” И сигурно още много можеха да ми разкажат, но аз трябваше да потеглям нататък.

Излязох на главния път и продължих към село Иваново, където са Ивановските скални църкви. Стигнах до подножието на скалите привечер и там ме посрещна екскурзовода на комплекса. За мое съжаление неговото работно време беше приключило. След кратък разговор обаче, той извади връзка с ключове и каза: „Всичко, което долината крие е зад тези ключове. Върви, снимай, общувай с природата и използвай пълноценно шанса си.” В този момент помислих, че пред мен стои не екскурзоводът, а древният пазител на това свещено място. Естествено не губих повече време а веднага се запътих към скалните черкви, които се издигат на около 36 м над реката. Всъщност комплексът се е състоял от може би 40 средновековни черкви и над 300 помещения, но много от тях са унищожени от земетресения, атмосферни влияния и човешка дейност. Днес само първата църква функционира и е защитена от ЮНЕСКО. Най-ценното в нея са уникалните стенописи, запасени от самото създаване на скалния комплекс. Аз обаче разполагах с ключовете и от другите три, сравнително запазени обекта и просто нямаше начин да ги пропусна. И в тях, макар и сериозно увредени се виждаха стенописи, свидетелство за майсторството на средновековните зографи.

Но не по-малко вълнуващи бяха обитателите на долината, макар че на повечето от тях чувах единствено гласовете. Когато се приближавах към реката звуците от жабешкия хор се преплитаха с нежните солови изпълнения на славеите. От време на време ясно отчетливо се чуваше кукувица, а сойките постоянно уведомяваха горските жители за всяка моя стъпка. По-късно се обади и сова, а високо в синьото небе кръжаха ястреби. Често пресичах следите на сърни и диви прасета, а в един момент, на сантиметри от крака ми, шарено змийче улавяше последните лъчи на слънцето. И тъй като вече ставаше късно се отправих по обратния път, когато в пред мен изскочи пъстър фазан. В началото птицата ме гледаше стъписано, но в когато вдигнах фотоапарата тя се втурна в панически бяг. Мисля, че дотогава не бях виждал по-бързо животно.

На следващия ден посетих единствения действащ скален манастир в България, Басарбовският манастир, на около 10 км от Русе. Манастирът е изключително добре запазен представлява истинска атракция. Черквата и килиите се издигат високо над реката и почти не са променили вида си от създаването си, около 14 – 15 век.

Така премина моят престой в природен парк „Русенски Лом”, но времето прекарано там ми се стори крайно недостатъчно за да се насладя на неповторимата красота и величие на тази местност. Затова препоръчвам на всеки, решил да дойде тук, да си отдели поне 2 – 3 дни, в които да почувства атмосферата на парка и да преоткрие тайните на долината.

Снимки